Български народни танци

Едно от най-забележителните изкуства, с които България се прославя по света, са нейните танци. Пъстри костюми, завладяваща музика, кръшни хора и песни, които винаги предизвикват вулкан от емоции и бурни аплодисменти у зрителя. Неслучайно, българските народни танци оцеляват през вековете до днес, разказвайки за характера на един народ! Характер, толкова различен в отделните части на България, но обединен от силата на духа и стремежа към свобода на българина. Нека да се запознаем по-отблизо с шестте фолклорни области:

• 1 – Добруджанска
• 2 – Пиринска
• 3 – Родопска
• 4 – Северняшка
• 5 – Тракийска
• 6 – Шопска

Всяка от етнографските области се различава по носиите, ритъма и динамиката на хората, и е повлияна от историята, бита и обичаите, характерни за тази част от страната ни.

Тракийска етнографска област

Тракийската фолклорна област е най-обширната. В западната си част включва градовете, Пазарджик и Ихтиман, на изток стига до Бургас, като включва, Малко Търново и Странджанския регион, а на юг обхваща част от Родопите – градовете Чепеларе, Смолян, Мадан, Рудозем, Кърджали и Златоград.

Танцът на тракиеца е огледало на неговия характер – улегнал, спокоен, стъпил здраво на земята, показвайки самочувствието на стопанин на плодородната низина, а тракийката стъпва ситно и пъргаво без да се натрапва и покорно го следва. Характерно за мъжете е динамиката при пляскането на ръцете по бедрата и ходилата, и набиването на краката при „Тракийска ръченица“, „Трополи“.

При жените движенията на ръцете са плавни, а в по-забързаните ритми на краката са включени много разнообразни елементи, като „ножички“, „хлопки“, „спусъци“, „тракийка“ и др.

Известните хора в тракийската фолклорна област са - „Право тракийско хоро“, „Бучимиш“, „Копаница“, „Тракийска ръченица“, „Трите пъти“, „Джиновско“. Преобладаващите тактови размери са – 2/4, 7/8, 5/8, 9/8.

Специфичните обредни танци за този регион са нестинарските игри върху жар повлияни от езически ритуали, останали още от древните траки, където с икони на Св.Св Константин и Елена в ръце и под звуците на гайда и тъпан, танцуващите изпадат в транс и дори могат да предвиждат бъдещето. Кукерските маскаради, където мъжете със зловещи маски и окичени със звънци и чанове, прогонват злите сили и студа, отваряйки символично вратите за плодородие и благоденствие. По време на великденските пости пък в Странджа младежите играят игрите „Филек“, които са запазени и до днес в град Малко Търново. На Лазаров ден млади момичета тръгват от къща на къща, за да донесат с песента и танца си здраве и берекет на всеки дом и гадаят коя от тях ще се омъжи първа.

Добруджанска етнографска област

Добруджанската фолклорна област обхваща Силистренска, Варненска и Добричка административна област.

Добруджанските народни танци са подчинени и тясно свързани със земеделския труд на нивата и почитта към хляба. Добруджанеца е приклекнал, с изпъчени гърди и тяло, наведено напред, искайки да покаже трудолюбието, силата и тежестта на отрудения човек. Много от движенията на ръцете при мъжете имитират сеене, жънене, връзване на снопите и прибиране на реколтата. Използват се допълнителни реквизити, като шиници, стомни, бъклици. Жените използват плавни движения на ръцете, които изящно полюшват, сякаш са златните класове на Добруджа. Някои от движенията имитират замесване на хляба, а в много от танците се използват и дървените лъжици.

Характерни движения за тази област са кляканията, „добруджанското набиване“, „ход с подскок“, „причукването“, люшовете, извиването на тялото наляво и надясно, както и разтърсването на раменете.

Популярни танци и хора са „Лявата“, „Ръка“, „Сборенка“, „Добруджански ръченик“, „Опас“, „Данец“, „Куцата“, „Варненски танц“. Тактовия размер е предимно 2/4, 9/8, 7/8, но се среща и 5/16, 7/16.

Специфични обичаи за Добруджанската област, са „ Буенек“, Еньова буля“ и др.

Северняшка етнографска област

Северняшката фолклорна област включва Северозападна България (Враца, Монтана, Видин, Лом), на север се простира до река Дунав ( Свищов, Русе, Ловеч, Плевен, Велико Търново, Габрово) на изток граничи с Добруджанската етнографска област ( Шумен, Разград), а на юг със Стара планина. Северняшката етнографска област е на второ място по големина и фолклора ѝ е повлиян много от западната ни съседка – Сърбия, а на север от Румъния.

Хората и танците тук се характеризират с широта, скокливост и бързина, и са придружени със специфично провикване. Движенията са съсредоточени в краката и са пружиниращи. Често срещан е хвата за ръце и свободното му полюшване, който дава една лекота и свобода на изпълнението. Всичко това в танца на северняка прави неговите хора красиви, жизнени и темпераментни.

Само в тази област се срещат духовите инструменти при сватби, тържества и трапези.

Известни хора са: „Дунавско“, „Арканул“, „Ситно Влашко“, „Шира“, „Чичовото“, „Дайчово“, „Еленино“, „Пайдушко“. Тактовите размери, които се срещат са 11/16, 2/4, 9/8 и др.

Празниците през зимата, които се отбелязват в северняшката фолклорна област, са Св. Влас, Андреевден, Симеоновден и др, като се изпълняват ритуали за плодородие и берекет през годината. На пролет се извършва молебен за дъжд и се изпълнява обичая „Пеперуда“.

Родопска етнографска област

Родопската фолклорна област обхваща Родопа планина в Южната част на България. В тази област няма да срещнем характерния фолклор, свързан със земеделието, както в другите части на страната, тъй като основния поминък на родопчанина е скотовъдството. Ето защо и песните му са свързани с любовта му към стадото, къщата, либето. Танците са обрани откъм разнообразие в движенията и почти винаги са съпроводени с песни. Мъжете танцуват приклекнали, тромаво и с широко отворени крака. Жените често играят плътно една до друга, а стъпките са им са на цяло ходило, дори да има подскоци ги изпълняват много ниско и сдържано.

Характерни музикални инструменти са „каба гайда“, тамбура, тъпан, кавал. Мелодиите са бавни и се изпълняват в 2/4 тактов размер.

Известни хора са „Сворното“, „Чукано“, „Право родопско“ и др. Родопите – това е една магия, която вечно остава в съзнанието на човек, с пленителното звучене на каба гайдата и пеещите чанове, простиращи се високо и широко над планината.

Специфичен обичай е родопската сватба, която и до днес се практикува от ансамбъл „Гайдуница“.

Шопска етнографска област

Шопската фолклорна област обхваща част от Югозападна България. На изток - ихтиманските възвишения, на запад граничи със Сърбия, на север стига до Стара планина, а на юг до Осоговската планина и Рила. В тази област наред с така наречените „шопи“, са и „граовците“ (Перник, Брезник, Трън). Тук хората се отличават с чувството си за хумор, остротата на ума си и неспокойния дух. Този характер е неизменна част и от тукашния фолклор, който се различава коренно от всички други фолклорни области на България.

Шопския танц е толкова лек и пъргав, сякаш танцьорите не стъпват по земята. В същото време е сложен, динамичен, темпераментен и изисква координация на движенията на тялото през цялото време. Играе се с високи крака, а ръцете в повечето случаи са хванати на пояс. Изобилства от „хлопки“, „спусъци“, кръгове по земята и във въздуха, „косички“, „мотички“. Характерно за жените е „натрисането“, при което цялото тяло трепери от кръста на горе. Известни движения са „шопска“, „граовка“, „ръченична“. Танцът винаги е придружен с енергично провикване, за да се подчертае.

Специфични хора са „Граовско“, „Четворно“, „Ситно шопско“, „Петрунино“, „Кюстендилска ръченица“, „Бистришка копаница“, „Йове“ Изпълняват се 2/4, 11/16, 13/16, 9/16, 7/16 тактови размери.

Народните инструменти са гъдулка, двоянка, овчарска свирка, тъпан и др.

Народните обичаи, характерни през пролетта в шопската фолклорна област са Йеремия, Благовец, Лазаруване и др.

Пиринска етнографска област

Пиринската фолклорна област обхваща Югозападната част на България, като характерни представители са градовете: Петрич, Сандански, Разлог, Благоевград и Гоце Делчев. Фолклора тук е повлиян от южната ни съседка Гърция, Вардарска и Егейска Македония. Въпреки, че населението е преобладаващо българо-мохамеданско, липсват ориенталски орнаменти, освен типичния за този край музикален инструмент зурна, а също гъдулка, тъпан, тамбура и гайдата „джура“.

Пиринските танци са богати и разнообразни, като се делят на женски и мъжки. Жените играят много пъти под съпровода на песен в умерен ритъм. Хората се изпълняват в кръг, полукръг, или редица. Хвата е най-често за ръце в свити лакти, а стъпките са бавни, провлачени и придружени с много подскоци и пружинки. Носията им е богата на пафти, пендари и различни орнаменти, а забраждането е типично и отличаващо се. Мъжкия танц е характерен с бавното си темпо, което постепенно се забързва. Движенията са с високи вдигнати крака, придружени с леки стъпки, въртения, пружинки и клякания. Носията на македонеца е лека и стегната, което позволява изпълнението на танца да е тържествено и бавно, със задържане в определена поза за няколко секунди. При мъжете може да се срещне хвата за рамо.

Известни хора за областа са : „Джангурица“, „Македонско“, „Ширто“, „Малашевско“, а характерните тактови размери са: 2/4, 7/8, 9/8. 8/8, 12/8, 11/8, 3/8.

Обичаите не се различават от другите етнографски области, а именно - „Коледари“, „Кукери“, „Сватба“.

Българските народни танци са, като пъстър букет от разнообразни цветя, носещ красота, аромат и нестихваща емоция.Те са нашата емблема и гордост, която не трябва да преставаме да предаваме на идните поколения, защото това е характера, силата и единството на България!