Нос Калиакра

Калиакра се намира в северната част на българското черноморие и представлява стесняващ се удължен скалист полуостров. Името на носът идва от гръцкото Кали Акра. Вдаден е около 2 километра навътре в морето и прилича на полуостров. Това е най-дългият нос на Балканския полуостров. Използван е като ориентир при корабоплаването. Нос Калиакра е включен в Стоте национални туристически обекта на България. Той е археологически и природен резерват. На мястото могат да се наблюдават делфини, а аристотелевия корморан гнезди там. Носът се издигат на 70 метра над морето. Брегът е от клифов тип. Червеникавият оттенък идва от железните окиси, които са в състава на скалите. В подножието им са издълбани много арки, подмоли, ниши и пещери. До тях може да се стигне само по море. Заради силната абразия са се образували много подводни скали. Тунелите-пещери в миналото са били свързани с крепостта. През тях са товарени и разтоварвани кораби.

Често заливът, който се образува от носа, е използван за убежище от корабите, преминаващи в района по време на бури.

През 1941г. Калиакра става защитен природен резерват, в който е включена и морска акватория. Това го превръща в единствен по рода си за страната. Мястото е с уникална природа. Единствено там може да се видят степни тревни съобщества. До 81-вата година на миналия век се е срещал тюлена монах в пещерите под носа. В Калиакра има над 400 вида растения и около 310 вида птици. Днес могат да се наблюдават аристотелеви корморани, делфини, папуняк, скален нос, черногърбо каменарче, дебелоклюна чучулига и др.

История

През IV в.пр.н.е. носът е бил обитаван от тиризите (тракийско племе). Те го наричали Тиризис. Според Страбон (античен географ), Калиакра е бил столица на един от управителите на Тракия и наследник на Александър Македонски – Лизимах. Той криел съкровищата, които завоювал от походите си в Персия, в пещерите на носа, според легендата. През елинистичната епоха е построена втора стена откъм сушата, а римляните разширяват крепостта от траките и през 341 година довършват кръглите кули. Получава се вътрешен и външен град. Изградено е и трето укрепление през IV век, което е със стени, високи 10 метра и дебели почти 3 метра.

През V и VI век крепостта се казва Акре Кастелиум, накратко Акра нос. Превръща се в един от най-важните градове на провинцията Скития. В Калиакра се провежда битка през 513 година, която е между императора на Византия – Анастасий I и въстаналия военачалник Виталиан. Крепостта продължава да се развива до VII век, след което започва да запада. Прабългарите и славяните не проявяват голям интерес към мястото и не се заселват на него. Кръщават го със славянските имена: Тетрасиада, Тетрасида, Триса, Тетрисиас, Тириста и Тириза.

Днешното име Калиакра е споменато най-рано през 1318г. от Петрус Весконте (италианец). Самата дума има прабългарски произход и в буквален превод означава „женена за носа“. „Калъ“ е женитба, а „акра“ – нос. Наименованието идва от стара легенда. Носът е записван и като Calacria или Capo Calacria в италиански съчинения и карти от XIV век. Ханс Шилтбергер (немски оръженосец) го описва като Калацерка, което значи „красив обръч“. Навярно е имал предвид стените на крепостта. Дори във военноморския флот на България е имало миночистачен катер, носил същото име.

Разцветът на Калиакра е през XIV век, защото тогава става столица на Карвунското княжество, което обхваща земите в североизточна България. Има писмени свидетелства, че мястото е било превърнато в средновековен град, където са сечени монети. Крепостта е служила като църковно средище. И днес има останали крепостни стени. Виждат се дори водопровода, резиденцията на княза и баните.

Земите около Калиакра са превзети от Мирча Стари (влашки войвода) през 1402 година. През същата година османските войски отново възвръщат владението си. Когато правят поход към Османската империя, унгарските и полските войски спират до носа през 1444г. В турските законници Калиакра се обозначава като митница с име Челигра бурун или Килагра.

Най-мащабната черноморска битка се разиграва на 31.07.1791г. до бреговете на Калиакра. Тогава турската армия на Хюсеин паша е разбита от руската ескадра, предвождана от адмирал Ф. Ушаков. Това е решаваща победа, която определя края на руско-турската война.

Легенди

Според една популярна легенда, 40 български девойки се хвърлили от носа в морето, вързани за косите си. Те били заловени от турците, които плячкосвали всичко наред и избрали 40-те най-красиви девойки. Затворили ги на върха на носа в последната пещера и поставили пазач на входа. Смятали да ги дадат на най-добрите войни, като награда за смелостта им. Момичетата не се познавали, защото били събрани от различни села, но общата им орис ги превърнала в „сестри“. Нито една от тях не искала да се предаде на нападателите, а най-смелата от тях им показала прозореца и казала, че спасението е натам – в морето. Някои от девойките не искали да умрат млади и заплакали, а другите ги утешавали, че нямат друг избор. По-добре да умрат чисти в морето, отколкото да попаднат в турските ръце. За да не се откаже някоя, заплели плитките си една в друга. Когато слънцето започнало да залязва, те се изправили. Най-красивата и смела била в средата и направила крачка към прозореца. Образували се две редици, които войниците видели. Приличали на ято жерави. Никой не се опитал да ги спаси, защото всички били смаяни от впечатляващата гледка. Момичетата паднали в морските води и загинали на място. Името на едната било Калиакра. Вълните ги понесли навътре в морето, но мъката им към поробената родина ги връщала всяка нощ до брега. В началото на носа има обелиск, който се казва „Порта на четиридесетте девици“.

Друга легенда разказва за покровителя на моряците Свети Никола. Докато бягал от турците, Господ удължавал земята под краката му навътре в морето. Така се образувал носа. Въпреки това, той бил заловен и на мястото има построен параклис в негова чест.

През турското робство на мястото е имало дервишки манастир. Има твърдения, че в него са били пазени мощите на Саръ Султук (турски светец).

Някои хора вярват, че скалистия бряг на Калиакра е с червеникав цвят, защото се е напоил с кръвта на загиналите в различни битки.