Радецки

Тих бял Дунав се вълнува, весело шуми и Радецки гордо плува по златни вълни.
  • Радецки
  • Радецки
  • Радецки

Корабът „Радецки“ е построен през 1851г. в корабостроителницата Óbuda (град Буда, Австроунгария). Той е създаден за пътнически рейсове по Дунав между пристанищата Оршова и Галац. Наименованието му е дадено в чест на фелдмаршал Йозеф Радецки. Във Виена има и негов паметник.

Параходът има историческа стойност за страната ни, защото с него четата на Христо Ботев е пристигнала от Румъния в България.

История

„Радецки“ плава към Виена и на 16 и 17 май, 1876 година, спира на няколко пристанища в Румъния. Четниците на войводата Христо Ботев се качват от различни места, дегизирани като обикновени пътници. Ботев дава ултиматум на капитана в писмен вид, с който го принуждава да промени курса и да акостира край Козлодуй в България. Той обяснява, че прави това, за да помогне на своите български братя, които са въстанали и се бият храбро за свободата на отечеството си.

През месец април, 1876г, под ръководството на Н. Обретенов, Х. Ботев и Г.Апостолов, започва сформирането на чета, чиято цел е да премине в България веднага след като въстанието бъде обявено. В началото организаторите били на мнение, че е най-добре четата да бъде ръководена от Ф. Тотю и П.Хитов, но те решили, че се е създала много сложна международна обстановка и трябвало да изчакат. Затова Ботев бил избран за войвода.

Още с получаването на вестта за готвеното българско въстание, емигрантите в Румъния започнали да предприемат действия. Събирали средства, нужни за въоръжаването на няколко чети, които трябвало да преминат на българска територия. Ботев участвал активно в търсенето на доброволци и набавянето на пари.

Когато въстанието избухва на 20 април, Ботев е в Одеса. Там той търсел български офицери на руска служба. Така довел военния командир на своята чета – Никола Войновски.

Ботев не се смятал за постоянен войвода до слизането на Козлодуйския бряг. Той си мислел, че само е номиниран за такъв, и че четниците трябва да изберат кой ще ги предвожда. Първоначално четниците трябвало да бъдат ръководени от Панайот Хитов и Филип Тотю, но след като отказали да преминат Дунав, четите останали без главнокомандващ. Те се обединили, а Ботев бил назначен за главен войвода. След слизането на българския бряг, първото нещо, което четата трябвало да направи, било да избере водач. Поетът бил избран единодушно.

Всичко било подготвено към средата на май. Ботев и помощниците му решили да се насочат към Враца, когато отчели до каква степен се е развило въстанието. Там все още имало запазена комитетска организация и добри възможности за въставане.

Не било възможно четниците да се прехвърлят от другата страна на Дунав по друг начин, освен на параход. Те наброявали около 200 души и ако били направили опит да преминат с лодки, със сигурност нямало да останат незабелязани.

Ботев и няколко от четниците се качили на „Радецки“ на 16 май от Гюргево. За да не привличат внимание, останалите се чакали на други пристанища, преоблечени като обикновени пътници и градинари. Ботев споделил целия план само с няколко човека. Повечето си мислели, че отиват в Сърбия. За по-голяма сигурност, билетите им не били за еднакви дестинации и им било забранено да си говорят. Два сандъка с оръжия били качени много хитро на парахода. Димитър Пехливанов хвърлил един петел във водата, малко след като пътниците се били качили. Всички започнали да викат, че има човек зад борда. В суматохата били качени въпросните два сандъка. Ботев, заедно с Димитър Икономов и Сава Катрафилов били настанени в първа класа. Те говорели на румънски и се представили за търговци.

От второто пристанище (Зимнич) се качили 20-на момчета, дегизирани като градинари с много багаж. 60 души чакали на Турну Мугорели, като между тях били Никола Войновски, Кирил Ботев и Спас Соколов. Никола Кючюков и още 10 четници били въоръжени с револвери и ками. Те трябвало да пазят оръжията, ако властите се опитат да ги конфискуват.

Още при потеглянето на „Радецки“ от Турну Мугорели, след него тръгнал турски военен кораб. Въпреки, че ситуацията била много опасна и деликатна, Ботев приканил спътниците си да се придържат към плана и запазил спокойствие. На следващото пристанище (Корабия) се качили още 35 души. Там били качени и оръжията, събрани в 6 сандъка. На следващата спирка (Оряхово) се качили още няколко четника, които се опитали да разубедят Ботев, понеже във Враца още не били готови. След кратки преговори, продължили по план.

При обсъждането на начина за превземане на кораба, се стигнало до решение, да не се нарушава спокойствието на останалите пътници, без значение от каква народност са. Не трябвало да се стига до насилие, дори и при опит за съпротива от властите.

На 17 май, на палубата излезли Ботев, Димитър Икономов и Никола Войновски, облечени в униформи. Те били въоръжени със сабя в дясната ръка и револвер в лявата. След сигналът – 3 свирвания със свирка, настъпило голямо оживление. Четниците се преоблекли за секунди в своите униформи и захвърлили старите си дрехи. Разбили сандъците и извадили оръжията. Превърнали се от обикновени пътници в армия. Войновски ги строил в две редици, а Ботев се изправил пред тях. Останалите пътници били затворени в първа и втора класа, за да не се допускат инциденти. Целият кораб бил под контрол, а капитана нямал друг избор, освен да изпълни исканията на българските четници.

Войводата написал писмо на френски език до капитана Дагоберт Енглендер, в което поставил исканията си и добавил известната фраза – „тук се слуша мойта воля“. Параходът акустирал до Козлодуй (тогава село). Там нямало пристанище и затова той трябвало да се вреже в брега, без да се повреди. Въстаниците слезли на сушата по здрав мост.

По инициатива на Стоян Заимов през 1906г, се взима решение да се изгради военно-исторически музей до Свищов по случай 30 години от освобождението. Идеята е, да се използва река Текир дере, която да стане Дунавски ръкав и мястото да се превърне във вечен пристан на „Радецки“. За тази цел трябвало парахода да бъде откупен от Първото императорско дунавско параходство във Виена. Свиква се народното събрание, за да се гласува предложението, отправено от Димитър Петков (министър председател). За нещастие, той е убит на булевард „Цар Освободител“ и идеята остава неосъществена и забравена.

През 1926г. отново се сформира комитет с името „Цар Освободител“, чиято цел е да се изпълни проекта. Тогава всички българи са призовани да помогнат, за да не се искат пари нито от царя – Борис III, нито от Народното събрание. Трябвало да се набавят 50 милиона лева, с които да се подпомогнат всички военно-исторически къщи, паметници, паркове, мавзолеи и музеи, издигнати от комитета „Цар Освободител“. След новината, че през 1927г. параходът ще бъде ремонтиран, се търси информация за състоянието му, чрез писмо, адресирано до цар Борис III. Свищовският комитет има за цел да ремонтира „Радецки“.

През 1918г. параходът престава да се използва в Австрия, а през 1924г. е бракуван и след това унищожен. Българската държава не предявява никакви претенции към него, въпреки, че той е от голямо историческо значение за страната ни. До това води бездействието на няколко правителства. За Австрия това е просто един кораб, който е изпълнил своето предназначение и вече не може да се използва.

Едва през 1960-та година, в България се подема инициатива за възстановяване на парахода. Събират се дарения от работници и ученици. Използва се парния влекач „Пловдив“ (строен в същата корабостроителница), на чиято база е построена реплика на „Радецки“. За целта са използвани стари чертежи и снимки. Йожеф Кирали също дава своя принос на 84 годишна възраст. Той е работел като бояджия на оригиналния параход и си спомня как е изглеждал.

Капитанът Дагоберт Енглендер дава важни сведения за превземането на парахода в доклад до централния инспекторат във Виена, написан на 30-ти май, 1876г. От него става ясно, че „Радецки“ е нападнат на 29-ти май от въстаници, час след като е отплувал от пристанище Бекет. Това се е случило в 12:30 часа. Според капитана, никой не се е усъмнил в натоварените сандъци, понеже са отговаряли на условията. Той бил принуден от шестима въоръжени мъже да изслуша четниците. Във втори документ от 1 юни (денят на Ботевата смърт), събитието е описано много украсено и преразказано. Самият Енглендер заявява, че то не е пресъздадено точно, но въпреки това е бил принуден на подпише въпросния протокол. Капитанът симпатизира на четниците и дори след пристигането на парахода в град Видин, отказва да превози турската войска. След възгласите на четниците „Да живее капитанът“ и „Да живее Франц Йосиф“, Енглендер поклатил фуражката си и казал тихо „На добър час“.

Според разказите на капитана, Ботев му е направил много голямо впечатление. Той бил коректен и преди пристигането на българския бряг, го повикал да се увери, че товара на кораба и касата са недокоснати. След като парахода дебаркирал, се чул силния глас на Ботев. Всички паднали на колене и целунали родната земя.

След тези събития, капитанът трябва да напише подробен доклад и да бъде преместен на работа в горната част на Дунав. Той отказва и молбата му е удовлетворена. Продължава да работи на „Радецки“, докато през 1885г. е назначен за началник бюро в плавателно отделение. Капитанът предава спомените си на Захари Стоянов през 1888г. През 1925г. той изпраща няколко много важни реликви за България – печата на парахода, оригиналния флаг с унгарски и австрийски герб, позволителното, копие от доклада, копие от Ботевото писмо до него на френски език и две дъски от борда на парахода. Всички тези предмети са предадени лично на Борис III от брата на Енглендер, който има едночасова среща с царя. На нея е присъствал и Кирил (брат на Ботев), който също е участвал в четата. Той праща подарък на капитана – портрет на Ботев.

Новият параход е открит тържествено по повод 90 годишнината от смъртта на войводата. Той акустира на козлодуйския бряг на 28 май, 1966г. Дълъг е 57.4 метра и е широк 17.5 метра.

Обявен е за музей и е включен в Стоте национални туристически обекта на България. На 4 септември същата година, пристига във Виена. Събитието е отразено от всички радиа, телевизии и вестници. След ремонт през 1988г, оригиналният парен двигател е заменен с дизелов.

През 1973г. при зимовката в Русенския лиман, „Радецки“ потъва след силен снеговалеж. Причината е в небрежността на екипажа. Параходът е изваден от български Варненски екип. На помощ идват румънски плаващ кран и съветски водолази.


От: 21.10.2014     Видяно: 4 058 пъти     Автор: Мартин Младенов

Сподели:

Подобни публикации: